"Планината, гората, досега с природата винаги са били моят начин да се зареждам с енергия, да се преоткривам, да се вдъхновявам, да усещам живота и да му се радвам. И винаги ми се е налагало да се смирявам, да ограничавам и принизявам стремежите и желанията си до нивото на реално постижимото и изпълнимото. Да правиш планински преходи с инвалидна количка – изключено! Да видиш Седемте рилски езера – немислимо! Оправдано, до деня в който не се срещнахме с невероятните млади хора от „Заедно” и чудото на съвременната техническа мисъл, сбъдващо мечти за интимно общуване с природата – совалката, придвижваща трудноподвижни хора като мен дори и до най-дивите и дивни места в планината.
Сядаш, първоначално силно ококорен и леко напрегнат – „Как ще се случи всичко това, ще оцелея ли, тези хора добре ли са преценили риска и своите възможности...”, важното е да им се довериш, нямаш избор. Потегляме и още с първите крачки веднага усещаш, че си в ръцете на отговорни, съвестни и опитни хора. Е, ако това не е изпълнимо винаги, то изключително важно е поне единият от тях да е по-опитен, за да вдъхва кураж и сигурност на авантюриста в совалката. И така, за човекът остава само свободата да се възторгва от пейзажа и да се наслаждава на споделеното ЗАЕДНО преживяване. Слънчеви усмивки, светещи погледи, открехнати души, преодолени „невъзможности”... Всички вярваме, че това е само началото. Дай Боже да сме прави!"

Ваня Пандиева, участник в експедицията на 14.06.2009